Провокиран от отвореното писмо на Кори и от няколко други поста и последвалите ги дискусии (при Кори, пак при него), както и блоговете на две учителки, които по едно или друго стечение на обстоятелствата следя без да ги познавам: lyd (особено това й мнение) и inat (най-вече оценката й) реших да дам моето мнение по темата за средното образование с марка БГ.
Сигурно съм никой си вчерашен келеш да оценявам методите и начините на работа, но пък нали човек има пълното право да изразява позицията си, пък дали тя харесва на някого или не не ме вълнува.
Първото, което ще кажа е че не споделям мнението на Кори за гимназията, в която съм учил. Част от причините съм изтъкнал при него, но според мен в тази гимназия се прави опит (доколко успешен е друг въпрос) нещата да са малко по-различни. Най-вече с неща като Самодейността и Пътеки се опитва да се провокира креативност и да се накарат учениците сами да предприемат нещо. Всъщност тези неща не биха били нищо особено на запад, където училищата по принцип се опитват по някакъв начин учениците да излязат от стереотипа и където това е много по-важно от всякакви учебни планове за подготовка и обем на преподавания материал. Но за съжаление на този етап и за България са повече от това, което се случва в голяма част от средните училища.
Личното ми впечатление е че 90% от учителите са твърде самовглъбени в себе си, вярват си прекалено много и озлобени от малките си заплати (сякаш учениците са виновни) пренасят личните си (и семейни) проблеми в училище и в работата си. Всъщност нещо, което не е успешно за всяка работа и е сякаш типично за България („Аз се правя, че работа, те се правят, че ми плащат“, „Ще бачкам толкова, за колкото ми плащат“), но това е тема на един по-задълбочен разговор излизащ извън рамките на това, за което искам да пиша. Същите 90% от учителите си мислят, че единственото важно нещо в работата им е да предадат материала в предмета си (на всяка цена), да си направят бройката оценки (на всяка цена) и (ако има повод) да обяснят на учениците си как нищо няма да се получи с тях, защото а) са мързеливи; б) нямат уважение към авторитета на учителя и пр.
Като заговорих за авторитет на учителя – в университета ми много от професорите държат студените да се обръщаме към тях с малко име. В гимназията имаше една учителка (реших да не споделям имена, защото е безсмислено, който ги познава ще го разбере), която влезе в час и каза: „Здравейте“, ученик й отговори: „Здрасти“. Вдигна се врява, че въпросният ученик не се отнасял с уважение, въпросната учителка имала висше образование и „Нито сте ми на нивото, нито на образованието“ (цитат) последвано от изключително възпитателното наказателно контролно. Същата учителка една сутрин намери за нужно да ни информира, че е в добро настроение, защото „мъжа ми ми пусна“ (цитат). Безкрайни бяха и нейните истории за личния й живот, които нито вълнуваха някого от нас, нито доставяха нещо повече по предмета й… Ще оставя на страна изключителната иновация, която въведе да кара учениците да вършат нейната работа като четат уроците предварително и след това ги предават на съучениците си, при което „За разказване – 4″, защото видите ли трябвало да се интерпретира прочетеното да се мисли и да се представи с други думи, а не с тези на автора на текста (който текст в повечето случаи нямаше логично-следствена връзка, но да не навлизам в темата за учебниците…)
Други пък учители в същата гимназия имаха изключително интересното свойство да преценят ученика още от първите си часове и след това никога да не му дават „да надскочи себе си“ по никакъв начин. Според учителката ми по български език и литература аз не бях способен да напиша аргументиран текст без стилно-езикови грешки. Да отбележа, че в същото време работех в български спортен ежедневник, пращайки по e-mail текстовете, които минаваха през коректор, но нито един път не видях да се претърпели особена промяна освен съкращаване, за да се вмести в страницата и между другото водех спортното предаване на живо по радио Стара Загора. Разбира се, когато въпросната научи това аз се преобразих и изведнъж текстовете, които предавах бяха перфектни и идеални. Ама че лицемерие…
Същата учителка не уважаваше никакво друго мнение освен своето. На есе на тема „Моят Бог“ аз написах, че съм атеист и получих тройка, защото не било свързано с изучвания материал. Когато й противоречах пред останалите ми беше нареждано да престана. На една родителска среща обаче се случи неприятното за въпросната г-жа събитие баща ми да реши да говори с нея по нейно желание (защото аз принципно рядко споделях преживяванията си в училище у дома и предпочитах сам да се справям с нещата, защото съм индивидуалист и по природа) и впечатленията му бяха, че въпросната не е способна да се изразява правилно и няма нито ясна позиция, нито ясно мнение, но пък се оплаквала от мен. Май и не беше разбрал претенциите й.
Защо разказвам за тези хора ли? Защото те също ме научиха на нещо много важно – научиха ме как не трябва да се държиш с другите, как не трябва да ходиш на работа, как трябва да вършиш това, с което се занимаваш с желание, а не защото не си успял в друга област. Научиха ме на това, как ако искаш да накараш някого да се занимава с това, което ти искаш да му предадеш трябва да го провокираш и мотивираш. Конфуций е казал: „Кажи ми – ще забравя, покажи ми – ще запомня, провокирай ме – знам го!“
Трябва обаче да кажа, че имаше учители, за които не беше по-важно да предадат всички уроци, които пише в учебника, за които не беше най-важното ученика да има n брой оценки (защото така е нареждането на министъра), за които по-важното беше да разбират учениците си, да се опитат да ги провокират, да ги накарат да мислят, да ги стимулират по някакъв начин. Не винаги методите им бяха успешни, не винаги те успяваха да се борят със системата, не винаги им стигаше ентусиазма и желанието, но опитваха и в повечето случаи успяваха. Имаше хора, които ги мразеха, защото не правеха като всички, не толерираха това да научиш наизуст мнението на еди кой си или да предадеш 1 към 1 това, което ти е казал. Те се интересуваха какво става, когато виждаха, че нещо не върви се опитваха да намерят начин да стигнат до теб (естествено, че когато самия ти не го искаш и те няма как да успеят).
Впечатлението ми е че тези учители бяха много малко. Аз обаче ги помня. Някои са ми предавали едва няколко месеца, други година, трети доста повече. Но те ми помогнаха да се изградя като личност. Училището в крайна сметка е такова каквото си го направиш, такова сред каквито хора попаднеш, но и такова каквото го направят учителите. И колкото и някои хора да не го признават ГПЧЕ „Ромен Ролан“ си е по-различно училище и това не се дължи само на хората в него, но и на малко на брой учители, които се опитват да го променят. За съжаление те не успяват да се преборят и с колегите си. Две такива учителки вече напуснаха и сега развиват качествата си на друго място. Надеждата ми е обаче такива като lyd и inat да са повече в средните училища (защото това според мен е най-важното време). Защото никой министър, никоя реформа и никои иновативни методи няма да променят закостенялото виждане за средното образование като място, в което за 40 минути трябва да изслушаш как изпитват 2-3 човека и как ти предават един изключително скучен урок описан в учебник в стил, който никога не би те мотивирал да четеш нататък. Промяната могат да направят учители, които въпреки трудностите не губят своя ентусиазъм, които са психолози и които могат да усетят какъв е индивидуалния подход към всеки един, които умеят да признаят когато не са прави и които могат да ценят и друго мнение, което не е като тяхното.
Всъщност казах преди време, че са нужни около 10-20 години за промяна на манталитета на българина, за махане на злобата и завистта, за замяната на омразата към нещо с любовта към противоположното му, за излизането от наложените „рамки“ от режима. Нужна е смяна на цяло едно поколение. Аз знам как ще се опитам да възпитам децата си един ден когато имам такива, вярвам че и много от моите връстници ще се опитат да ги възпитат по подобен начин. Основата обаче винаги ще е училището и като че ли превъзпитание на болшинството учители е една от стъпките към това прословутите изключително неприятни черти на българската самобитност най-после да завият в една по-положителна насока.
P.S.: Към класната на Кори: г-жо, ако според вас някой трябва да се срамува, че ваш ученик е изразил свободно мнението си и с това може да е засегнал (може би основателно) някого бих ви посъветвал да се насочите към друга професия. And if I offended you – I’m sorry, but maybe you need to be offended (казал го е Оскар Уайлд).
Такааа …. като се замисли човек може би въобще не трябва да се отговаря на неща, които са написани явно в момент на временна невменяемост, защото как иначе да си обясня че kori обвинява учителите в това което той сам прави – създаване на изключително грешни стереотипи за тях, при това без да ги познава и без да си е проверил „фактите“ (факт е нещо като неоспорима истина т.е. всичко останало е мнение по въпроса)
С други думи мисля че най-обидно в цялата работа е, че като си изградиш мнение за някого/ някаква институция базирано на :
1. това какво ти се върти в главата („както тя любовно ме нарича преди да си легнем вечер“),
2. преувеличаването за нещо, от което нямаш и най-малка представа („че поради липса на предварителна информация, Гъбарството впоследствие може спокойно да се окаже съкратен курс по моделиране на самолети от Втората Световна Война“)
3. слухът за успехът от дипломата на еди-кой си („Всъщност човекът само е имал 3 по английски от университета си. Кво толкова, райт?“
4. обобщаването за това, че един човек като не стане за друго и става учител („след като не са я приели право“)
5. разбирането за компромис и кога точно трябва той да бъде направен („една от преподавателките на света, които не разбират смисъла нито на оценките по принцип, на думата “компромис” „)
… и ред други неща, които ако бяха базирани на проверени факти (или въобще на някакви факти) щяха да са наистина срамни за нас. Да, ама не са, което прави цялото това мнение на kori поредица от лъжа и заблуждения. Проблемът си е негов … да, ама не – след като го е публикувал и други хора го четат проблемът далеч не е само негов, както и „свободно“ заблуденото (исках да кажа „изразеното“) мнение вече губи тежест и става непочтително отношение…
Та проблемът никога не е бил в това, че ние имаме нещо против човек да си изразява мнеието. Или пък нещо против личността и това в какво вярва някой си. Но имаме много против това някой безцеремонно да лъже и да увлича хората в лъжите си. Нали се сещате за онази наша поговорка, че като кажат че сестра ти е …. иди доказвай че нямаш сестра.
Много добре казано.
Знаеш, че трудничко чета дълги текстове, но този път прочетох всичко до самият край. Съгласен съм с казано и да добавя, че в цитата си забравил да добавиш, че не сте й били и на „ценза“ на въпросната учителка
Точно когато влезнах в университета, се запознах с 2ма типа, единия историк, другия философ, които бяха решили, че искат да стават учители. Преподаваха в софийски гимназии и бяха много ентусиазирани. Срещаха се с учениците си, бяха като приятели. Говореха ми за класовете по-доста по-различен начин, от който аз бях свикнал да чувам от моите учители (а и не само). Но както ти каза, такива хора са малко в образователната ни система. И ако са малко в гимназиите и основните училища, повярвай ми в университетите ни стават още по-малко сякаш.
П.С. и да, гимназията е каквато си я направиш, но поне ако имаш някои основни неща, които и моето даскало и ГПЧЕ-то мисля, че ги даваха. Оттам нататък гледах да не се впрягам на клиширането мислене на повечето учители, да се възползвам от предоставените ми възможности (макар това в голяма част да трябваше да е преко сили със справянето с редовния материал, защото въобще не е съобразено с програмата).
И аз четох с удоволствие. Някак допълваш моите мисли (искам само да отбележа, че някак много по-добре разбирам тези, които са „учащите се“, отколкото „преподаващите“). Може би още не съм се одаскалила прекомерно. И заявявам най-отговорно, че това, което ме дразни в училище, като изключим парите, ама за тях ми писна да опявам, са колегите и някои родители. Първите са в голямата си част с „ценз“, вторите – безхаберни, мислещи си, че телефон компютър=щастливо дете.
П.П. Не казвай на никого, ама аз чак тази година се сетих да броя по колко оценки имам на човек
бедни ми кори, както се нарекли уважаеми учительо (или да използвам истинското Ви име г-н Кънев? Жалко че не Ви познавам лично, иначе бих Ви казал нещата, които ще напиша и директно). Казват, че не трябва да се отговаря на неща, които са написани явно в момент на временна невменяемост, но какво да направя искам да Ви отговоря…
И тъй като ползвате една форма на разговор, която по принцип не обичам (тази с цифричките и изброяванията: първо, второ, сто и осемнадесето) реших, че в случая най-подходящо е да я използвам и аз:
1. Защо сметнахте, че най-подходящото място да отговорите на Кори е под моето мнение за средното образование? Аз написах, че съм бил провокиран от неговите мнения, които съм и цитирал, за да напиша моето. И в неговя блог, а и в моето мнение съм казал, че има неща, за които не съм съгласен с него. Едно от тях е оценката, която е имал даден учител по който и да е предмет. Ако вие обаче имате комплекс от нея, то това вече е Ваш личен проблем, който за съжаление вероятно оказва влияние и върху работата Ви. Дали пък позицията, която имам аз, а именно, че не е важно какви са ти оценките, а какъв си в действителност не би била по-подходяща?
2. Когато човек излиза с мнение е добре той да стои зад това мнение с името си, а не да се крие. Доброто възпитание повелява човек да влезе в дадена дискусия като се представи по някакъв начин, за да знаят хората как да се обръщат към него ако (евентуално) искат да водят разговор с него.
3. Право на всеки български гражданин (конституционно) е свободно да изразява позицията си като използва трибуните, които има, по начина по който той сметне за правилен. Щом Кори е на толкова високо ниво в йерархията, за да „създава стереотипи“ у някого (независимо кого визирате – най-вероятно съучениците и приятелите му?), то той трябва да е наистина сериозен авторитет и честно казано му завиждам, той пък трябва да е много горд.
4. Разбирам напълно, че разликата във възрастта не ви позволява да разбирате винаги на 100% това, което ви казва някой Ваш ученик и начинът, по който той го казва (визирам точка 1. от Вашето изказване), но пък не мога да повярвам, че не сте чувал за похвата наречен „ирония“. Жалко ако е така.
5. Когато един курс по информатика ненадейно се е оказал курс по информационни технологии сравнението направено от Кори е изключително удачно. Аз също мога да дам едно подобно: да отидеш на курс по български език и литература, който да се окаже кратък курс по китайски. И наистина не виждам къде е преувеличаването за нещо, от което нямаш и най-малка представа. Ще се радвам да ми посочите
6. За дипломата – въпросният преподавател сякаш с гордост е споделил този интимен факт от личния си живот на друг свой випуск, а както знаем добрите новини се разпространявали бързо. Истинският въпрос е: кому е било нужно преподавателят да споделя тези факти?
7. Не мисля, че има някакво обобщаване в това, което е казал Кори а именно след като не са я приели правo, защото абсолютно конкретно учителката за която говори го е споделяла не веднъж и два пъти. За същата учителка става дума и в моята публикация. Същата, за която научавахме за всички нейни семейни проблеми. Всъщност явно тя ни е имала част от нейното голямо семейство щом е решила да ни сподели тези така свързани с предмета й лични детайли.
В общи линии с мнението си тук показвате само едно – че не зачитате чуждото такова (или поне такова впечатление остава). Изключително е жалко, че за Вас учениците не са Ви на нивото, за да имат право на собствено мнение (да уточнявам ли, че не винаги мнението трябва да бъде правилното или единственото правилно такова?) И накрая се чудя дали не би било по-точно човек вместо да се прави на обиден, да се опита да проумее гледната точка, да се опита по някакъв начин да промени това, което може да промени, да продължи да следва принципите си (ако има такива) или пък да опита да започне разговор не от гледната точка на „авторитет“, а просто да се опита да разбере ученика, да се постави на негово място, да зададе конкретен въпрос – кое според него може да се направи по-добре? Или учениците не са достойни да Ви „дават акъл“, защото са вчерашни келеши и нямат „ценз“? Или както попита колежката Ви lyd: „Училището не е ли всъщност за учениците?“ Всъщност аз лично бих се радвал да дойде момента, в който няма да има ощипани ученички и обидени госпожички, а в училище и двете засегнати страни (учители и ученици) ще стигнат до нивото да могат да си казват като приятели какво им харесва и какво не и дали може да се промени нещо. Може би ще се окаже, че двете страни всъщност не са от двете страни на барикадата, а могат да вървят заедно в името на собствения си интерес. Тогава някак си и учениците ще възприемат по-лесно това, което се опитва да им се набие в главата от преподавателя. Или се лъжа?
P.S.: Някак не върви да се опитвате да се правите на обиден, отговаряйки също с опит за обида (добре, че временната невменяемост поне е временна).
Хайде да заровим томахавката и да изпушим Лулата на мира
много интересно противопоставяне на мнения стана. истинско зрелище! Копа Америка ряпа да яде…давай Владооо,м ти си винаги себе си, което ме удивлява
аз мнения по спора няма да давам защото не ми се навлиза надълбоко, има опасни течения и не мога да плувам при бурно море
Другото, което е ми стана интересно е как толкова добре помниш съответните случаи с учителите, на които не трябва да казваме имената. Аз толкова подробности не си спомнях докато ти не сподели със слонската си памет всеки детайл от съответните „запомнящити“ се моменти при съответните учители
Е, и аз съм даскал.
И аз съм много близо до учениците ми – без това не можем и двете страни, просто предметът ми е дяволски труден и ако си нямаме доверие – нищо няма да постигнем.
Но по въпроса с приятелството. Не е възможно. Казвам ти го. Пръвата година позволих на 12 клас да ми говорят на малко име и на ти. В същия момент спрях да мога да им бъда даскал. Трябва да има субординация, трябва да има дистанция и уважение. Това, че не можем да сме приятели, докато сме в зависими отношения не означава обаче, че учителят не може да изслуша, проумее и се коригира по гледната точка на учениците си. Само дето, нали се сещаш, 26 ученика средно в паралелка – 26 гледни точки. По коя точно да се водя
Мисля че ако си роден учител обаче, не може да имаш проблем с децата. Не за друго, помниш и себе си като ученик и искаш да промениш визията както на учителя (именно заради лошите учители, които и ти си имал), така и на предмета.
Като цяло с удоволствие прочетох поста ти. Ти си интелигентен човек, който се интересува от света наоколо и не се е фокусирал само върху носа си. Дано повече като теб има в правителството ни да речем и в ръководните кадри.
Бих коментирала стъпка по стъпка, но ще стане твърде дълго и тромаво. Успех!
Яна, благодаря за коментара. Винаги се радвам на коментари от различни гледни точки. Радвам се и когато учители не са забравили, че са били ученици и че има някакъв начин да се промени „статуквото“, а ти гарантирам, че ако има различен подход и от страна на учениците има по-голямо внимание. Та така…
P.S.: Добавих си нов блог в четеца
Хехе